Еленски работи

       

     Ако все още не сте разбрали какви страхотни неща ни дава химията, нека продължим с ползите от нея за нашето тяло. Започнах този блог на малко тъжна тематика, но исках да ви покажа, че всяко явление на този свят има своето обяснение, било то научно или просто психологически фактор. Така също и тъгата се поражда от хормоните.

      Много статии твърдят, че само хората имат привилегията да изпитват емоции, да плачат с емоции и да се смеят. Привилегия или не, аз съм готова да го опровергая. Замисляли ли сте се над това кога ние плачем? Когато изгубим някого, когато някой ни нарани или когато ни липсва някой. Но на планетата не сме само ние. Има много теории за съществуването ни, едните за Бог като наш създател, а другите, че сме еволюирали интелигентни примати. А може и всички да са свързани. Аз бих казала, че въобще човекът не е по-различен от една обикновена маймуна. Но да кажем, че ни е създал Бог. Той ни е дал възможността сами да изберем пътя си, да се развием в желаната насока, да изучаваме заобикалящата ни вселена, да се влюбим и да обичаме избрания от нас човек и най-вече възможността да създадем живот. Но когато умираме, ние не плачем. Изпитваме страх, защото не знаем какво има отвъд, но не плачем. Точно, защото сме благодарни за дадената ни възможност да допринесем с нещо на света, да му подарим нещо от себе си и да останем в сърцата на любимите ни хора.

 
     Бог е разпределил всички наши качества в природата, която ни заобикаля. Телепатията при кучетата, когато усещат, че стопанинът им се прибира вкъщи, ориентацията на птиците, които могат да намерят гнездото си през хиляди километри от непознат терен, бързината на хищните котки, с която преследват жертвата си, интелигентността на някои видове маймуни и много други невероятни способности, които животните около нас притежават. Но това, което най – много привлече вниманието ми беше способността на елените да плачат. И то не кога да е, а докато умират. Интересът ми към тази тема беше породен от разказ на моят дядо, който е бил ловец. Ловният сезон в моята страна ежегодно привлича нови ентусиасти да излязат в дивата природа и да застрелят някое красиво по свое си животно. Казва се, че това е естествения подбор, но когато ни е нямало нас – хората, животните сами са успявали да го поддържат, без да се налага ние да ги убиваме. Но така и дядо ми е изпитвал тази тръпка до моментът, в който е видял сълза, отронваща се от окото на елен, застрелян в крака. Сред ловците се знае това негласно правило, че животните трябва да се застрелват в главата, за да е мигновена смъртта и да не страдат. Но има и такива млади неопитни същества, които не ги спазват. За тях е просто парче месо. Та след тази случка дядо ми се е отказал от ловуването.

   
     Този разказ ме накара да се замисля защо еленът е отронил тази сълза точно в този момент. Дали заради болката или защото е усетил, че душата го напуска и вече няма да види красотата на дивата природа, била за него дом. Учените казват, че това са рефлексни сълзи и животните нямат способността на проливат емоционални, но не бих нарекла тази сълза рефлексна…..
         Хората не плачат когато умират, защото нямат способността да видят красотата около себе си в пълния й блясък, както животните я виждат. Затова те плачат когато напускат света, защото знаят, че няма да я видят отново. Това е накарало дядо ми да се почувства виновен и да носи тази сълза в сърцето си до самият край. Това ме накара да вярвам, че животните са по-чисти същества от нас самите, защото са по-близки до природата и тя също чувства тяхната загуба.