Живот

Представи си приказен свят,

където слънчевите лъчи време си крадат,

а луната те пренася в друго измерение 

без прозорци, лично твое си творение. 

И когато в този свят ти стане тъжно, тягостно и трудно, затвори очи, въздух поеми и в приказка се пренеси. 

По твой сценарий, режисура и игра. 

Играй така, че все едно живееш, мислиш, съществуваш. 

Играй наистина и без да се страхуваш. 

После очите отвори и в живия живот се въплати. 

И колкото и да е трудно, безпощадно, да те притиска тя - действителността, за приказният сън спомни си. 

Как смело впускаше се в приключения и "демоните" бореше от раз.

А слънцето отново ще изгрее, ще блесне вЪВ човешките души. 

Живеем си в свят на болка и разочарование уви и бягаме от себе си понякога дори.

За да оцелеем, да започнем да живеем, 

ще трябва да се постараем да вземем отношение вЪВ собственото си приключение - ЖИВОТ! 

Вярата

Вярвам в по-доброто утре.

Вярвам, че няма сила,

която да ме спре,

да дишам, да живея

само както аз умея. 

Искам само пламък.

Една искра в тъмата. 

Но за жалост взеха ми я от ръката

и празнота се възцари. 

За жалост ли? 

Простете моЙте празни думи. 

Защо пък да е жалко? 

Взеха ми я, но тя продължава да гори дори и малко. 

Трепти и свети, макар и тъй далечна. 

Пристига в сънища, магии и блянове. 

Все тъй далеч от моите планове. 

Виждам я на сън да блика

и с игриво пламъче ме вика. 

Изчезващо едва подава малка светлина. 

Води ме сред пътища и двори,

сред непознати и познати ми простори. 

Простира се на длъж и шир необятен пир от тъмнина.

Но мен ме води тя - надеждата една, 

че моята искра все още крие в себе си 

споменът за вярата. 

Човешка порода

О, неразумний ти, човеко! 

Живееш в своето си ежедневие, разхождаш се в обвивката на малките проблеми и беди.

Но сляп си ти за важното. 

Гониш лебеди и пеперуди, а има толкова незрели люде. 

Човек да си, е участ страшна. 

Мислиш и премисляш всяка дума. 

Страдаш и обичаш, губиш и обричаш другите съдби. 

Но пък с поглед необятен покоряваш чуждото сърце. 

То страда и се мъчи, а човекът сЪС гърди се пъчи и живее сЪС усмивка на лице. 

Всъщност човек да си, е лесно. 

Безкрупулен, без съвест и без свян, крадеш надежди, блянове и оставяш другият обран. 

Лежи, крещи с отрязани криле, но всъщност иска му се още да докосне твоето сърце. 

Мазохизъм или дебилизъм мъчи ни навред. 

За жалост с величественият си стоицизъм продължаваме напред. 

Време

Измерването на живота, секунда, две и три. 

Изминали са мигом техните съдби.

Чакаш поглед, чакаш стон, но часовникът тиктака, а ти си чакаш още в мрака. 

Жадуваме, блянуваме дори за картините несъществували. 

А времето минава. 

Ние в мисли сме потънали и само скръб остава. 

И мислим си, че временно е, ще се промени, но временното вечно е уви.

Мигът си отминава, след него идва втори и надеждата остава си врагът на времето. 

Сърцето продължава с вопъл да пищи.

А ти стрелките стиснал си с отчаяни клещи и молиш се временното да се промени. 

Вода

Живо същество, с душа и мисъл по-богата от на хората сърцата. 

Дори и с кралско потекло пред нея, възможно е и замъци да срине и човекът мижав да загине.

Понякога създава красота или пък разкрива на човека слабостта, криеща се само вЪВ една сълза. 

Силата на буйната река, рушаща мостове и кули, равнява се на мислите, скърбящи за изгубената личност, неканени нахлули. 

С риск да се изгубим в отопипност, бързо ще приключа с тази поетичност. 

Водата - израз на свобода. 

И ето мили господа, берем си плодовете от човешката порода. 

Поезия

Чудейки се пак пред белите листа как да впрегна думи в(ЪВ) слова - ви пиша с лекота.

Трудно бе да именовам на простия човек речта. 

Ставаш през деня свидетел на картини безобразни, на някого дори омразни. 

Или пък на сцени от театър - комични или драматични. 

Но щом затвориш ти очи - започва истинската постановка. 

Тя не се нуждае хич от обосновка. 

Мисли, блянове съдбовни, леят се из дворите на принцове лъжовни. 

Но няма да съм Шекспир, нито Омир, че да пиша за любов. 

За нея никога не си готов. 

Ще пиша за съдбата, обрекла ме да съм човек и в знак на суетата, оставям мислите ми да се реят в полет лек. 

Сърце

Пиша тези редове с все така туптящото сърце. 

Тупти неспирно във време толкова немирно. 

Но отиваме си ние, момичето с(ъс) русите коси и черните очи, и лудо по душа, в която крие се и мъничко тъга. 

Тъга за близките, които отидоха си безвъзмездно, тъга за изминалото вчера и за идващото утре.

Сърцето тупка. 

А живее ли изобщо или просто си потъва в двете й очи като в(ъв) черна дупка?

Що е то сърцето и дали е толкова проклето, че кара ни в(ъв) облаците да витаем и за небивалици да мечтаем?

Орган е това.

Плът, нагърбена с(ъс) сложната задача да ни движи в света на любовта. 

Любов и мъничко тъга създават красота. 

Странно или не - това е то СЪРЦЕ!