Поглед

Не, не е любовен този поглед.

И не, не е стихотворение за извисяването на душата в полет.

По - скоро е отваряне на сетивата към разликата между красота и грозота. 

Стремейки се да сме красиви в приготовления впускаме се диви, а всъщност красотата бива измерение на нашето съзнание и опит за сравнение. Сравняваме се с друго змийско същество и казваме си ние "Що е повече от нас?"

Възприятие на сетивата спрямо грозотата. 

Аз обаче виждам друго.

Грозен е цветът на нежелана доброта, грозен е светът на споделена самота. Грозен е гневът ми към съществата, обливащи се с блясъкът на "красота". И мисля си сега, с какво виновни са плоските дъна? 

И може би няма да ме разберете.

Умът изплува в плитчините. 

Но нищо, с блясък ще го заличите, а с думи ще го удушите.

Аз си гледам пък безмълвно.

Погледът говори и гневи се стръвно. Но погледът какво е? - възприятие на сетивата спрямо "красотата".

Дихание

Защо не мога да пиша когато се чувствам добре? 

Думи не идват щом сърцето диша, запленено в ухание и блянове за един по-хубав живот. 

Сърцето диша, а умът ми вее се сред облаци от дим. 

Не вижда път, нито посока, а белите листа са овъглени. 

Стоейки си пред тях и чудейки се от къде да взема думи, мисля си:

За хубаво стихотворение не се чете.  А пише ли се всъщност? 

Освен любовните поеми, които също крият в себе си тъгата от несподелена обич. За радостни моменти чел ли си стихотворение? 

Доказах моЙта теза. 

Сълзи се леят, сърцето плаче, 

а химикалката тегловно по бял лист се влачи. 

Когато сърцето диша, умът замира, унесен в ударите на душата. 

Тогава само словото умира.

Отрязани крила

Летим си в облаците необятни.

Досущ сме като птици златни.

А копнеем всъщност за едно, да кацнем в наше си гнездо. 

Да сътворим едно макар и мъничко, но наше си мЕсто.

СЪС покрив от невидима мембрана, а краката за земята здраво криковани, сякаш никога си нямал ти криле. 

Стъпваш по земята плахо, високо вдигайки нозе.

Мила, родна стряхо, затова ли отрязах своите криле? 

Да срещам лицемерие без свян и думи бесни да се леят тъй припряно. 

И ЩО се борим ние? 

За фалшивата усмивка и да ни нарекат на Вие? 

Стъпвам по земята плахо, без цедка на уста - крякам, вия, лая, даже и пищя. 

Разбира се отвътре, да не чуете скръбта.

Отвън съм ангел, но с отрязани крила.

Стая

Четири стени, пропити с множеството на човешките съдби.

Една душа, самотна беше тя.

Загледана вЪВ белите стени шептеше тихо. 

Нашепваше поема за скръб и празнота.

Намериш ли в душата си прозорче да влезе светлина и през него ти да се докосваш до среднощната тъма. 

Тъжно е обаче да гледаш живо същество - с очи ти мига, с ръце ти маха, а отвори ли уста - идва белота. 

Скръбен е животът на нямащите слово. Едни са по природа, други пък с урок печален постигнали са самота. 

Боже мой, живот страдален, моля ти се отмени им змийските езици.

Мимики да гледам на всеобщите критици по-добре от пъчене на знойни и крилати птици. 

Четири стени са, знам, 

Но също крият в себе си безумие и срам.