понеделник, 31 октомври 2022 г.

Отрязани крила


Летим си в облаците необятни.
Досущ сме като птици златни.
А копнеем всъщност за едно, да кацнем в наше си гнездо. 
Да сътворим едно макар и мъничко, но наше си мЕсто.
СЪС покрив от невидима мембрана, а краката за земята здраво криковани, сякаш никога си нямал ти криле. 
Стъпваш по земята плахо, високо вдигайки нозе.
Мила, родна стряхо, затова ли отрязах своите криле? 
Да срещам лицемерие без свян и думи бесни да се леят тъй припряно. 
И ЩО се борим ние? 
За фалшивата усмивка и да ни нарекат на Вие? 
Стъпвам по земята плахо, без цедка на уста - крякам, вия, лая, даже и пищя. 
Разбира се отвътре, да не чуете скръбта.
Отвън съм ангел, но с отрязани крила.

Стая


Четири стени, пропити с множеството на човешките съдби.
Една душа, самотна беше тя.
Загледана вЪВ белите стени шептеше тихо. 
Нашепваше поема за скръб и празнота.
Намериш ли в душата си прозорче да влезе светлина и през него ти да се докосваш до среднощната тъма. 
Тъжно е обаче да гледаш живо същество - с очи ти мига, с ръце ти маха, а отвори ли уста - идва белота. 
Скръбен е животът на нямащите слово. Едни са по природа, други пък с урок печален постигнали са самота. 
Боже мой, живот страдален, моля ти се отмени им змийските езици.
Мимики да гледам на всеобщите критици по-добре от пъчене на знойни и крилати птици. 
Четири стени са, знам, 
Но също крият в себе си безумие и срам.