Секунда

Една секунда време, а сякаш е безвремие. 

За секунда ти се влюбваш, 

За секунда и изгубваш.

Губиш време, смисъл и надежда.

А надеждата една била - за щастието блажено.

Една секунда невнимание - изчезва тя безследно.

Секунда коства за да си я върнеш, вярвайки в по-доброто утре.

Надеждата една се свива в ъгъла на твоето сърце, уплашена досущ е като улично кутре.

Години вливат се в секунда - две.

Секунда да си спомниш, да помечтаеш.

Да сглобиш от въглени сърце.

Прегръдка

Докосване по-сладко и от мед,

Също толкова горещо

като жар топяща лед.

Докосване на две тела,

На плът без суета,

Таящо в себе си любов,

По-силна и от сребърен обков.

Любов неземна, приказна, дори екстремна. 

Замъглява тя ума и спира ти дъха.

Докосване на две души с туптящи в тях сърца.

Обгръщайки се те се сливат

И бидейки едно, поглъщат цялото си същество.

Усещане за топлота, изгаряща е тя....

                                          ПРЕГРЪДКАТА

Сън

Смисъл няма.

Посока няма.

Лута се в тъмата. 

Сън ли е това или е една мечта? 

Сънища сънувам, живея или спя.

От сън опомням се зашеметена и чудя се за Бога, истина ли е това?

Понякога блянувам, мечтая си на сън.

И всячески жадувам реалността да е навън. 

Друг път демони сънувам, бягам и крещя.

В себе си тършувам, но остават си безмълвните слова.

Демоните мои са си тревоги. Боря се сЪС тях дори и в транс. 

Събудя ли се и откривам, че имам си ги вЪВ аванс. 

Животът сън ли е или пиеса? Шекспирова при това. 

Всеки ден се чудиш сън ли е или съдба.

Тишина

Тихо се сипе снегът, а аз както винаги ловя снежинките с поглед. 

Падат една по една в тишината и изчезват за миг в светлина. 

Мисля си...каква красота е навън, красота в тишината. 

Падат снежинки една по една, а ти, зареяна в мисли, мечтаеш за тишина. 

Бродиш из дебри далечни, тягостни мисли и сънища бесни. 

Живееш в заблуда и измъчваш се до полуда. Но ето...

Снегът заваля...

Настаня тъма и тъгата ти в миг спря.

Миг на спокойствие, на бездействие, а толкова много неща се случват сега...

Снежинка една докосва те по ръката.

С пареща болка изчезва веднага. 

Поглеждаш вЪВ мрака и питаш се - Това ли е тишината?

Оплита те страстно, омайва те и връхлита те бясно.

Оглеждаш се в нея безмълвно едва.

Снежинките падат, а ти отново зареяна в мисли се чудиш - Защо ми е тишина?

Самотна беше тя.

Самотна скиташе се из света. 

Хора всякакви...хора "някакви".

Тя беше там и винаги ще бъде, с огнени коси и парещи сълзи.

Копнежи всякакви за блянове несъществуващи. 

Копнежи някакви за по-доброто утре.

Живот ли е това или гротескно съществуване? 

Въпрос, отекващ в битието...

Думи празни, изречени в лъжи.

Това сме ние, мижави глупци.

Живеем ден за ден, обляни в ежедневните проблеми и тайничко мечтаем.

А за какво ли? 

И ние самите не знаем...

Тя беше там и винаги ще бъде,

Копнеейки отново да срещне нечий поглед.

Сърце да трепне, 

пламък да запали и в него да гори.

Самотна беше тя...