сряда, 29 декември 2021 г.

Секунда

Една секунда време, а сякаш е безвремие. 
За секунда ти се влюбваш, 
За секунда и изгубваш.

Губиш време, смисъл и надежда.
А надеждата една била - за щастието блажено.
Една секунда невнимание - изчезва тя безследно.
Секунда коства за да си я върнеш, вярвайки в по-доброто утре.

Надеждата една се свива в ъгъла на твоето сърце, уплашена досущ е като улично кутре.

Години вливат се в секунда - две.
Секунда да си спомниш, да помечтаеш.
Да сглобиш от въглени сърце.

вторник, 21 декември 2021 г.

Прегръдка

Докосване по-сладко и от мед,
Също толкова горещо
като жар топяща лед.

Докосване на две тела,
На плът без суета,
Таящо в себе си любов,
По-силна и от сребърен обков.

Любов неземна, приказна, дори екстремна. 
Замъглява тя ума и спира ти дъха.

Докосване на две души с туптящи в тях сърца.
Обгръщайки се те се сливат
И бидейки едно, поглъщат цялото си същество.

Усещане за топлота, изгаряща е тя....
                                          ПРЕГРЪДКАТА

Сън

Смисъл няма.
Посока няма.
Лута се в тъмата. 
Сън ли е това или е една мечта? 
Сънища сънувам, живея или спя.
От сън опомням се зашеметена и чудя се за Бога, истина ли е това?
Понякога блянувам, мечтая си на сън.
И всячески жадувам реалността да е навън. 
Друг път демони сънувам, бягам и крещя.
В себе си тършувам, но остават си безмълвните слова.
Демоните мои са си тревоги. Боря се сЪС тях дори и в транс. 
Събудя ли се и откривам, че имам си ги вЪВ аванс. 
Животът сън ли е или пиеса? Шекспирова при това. 
Всеки ден се чудиш сън ли е или съдба.

Тишина

Тихо се сипе снегът, а аз както винаги ловя снежинките с поглед. 
Падат една по една в тишината и изчезват за миг в светлина. 
Мисля си...каква красота е навън, красота в тишината. 

Падат снежинки една по една, а ти, зареяна в мисли, мечтаеш за тишина. 
Бродиш из дебри далечни, тягостни мисли и сънища бесни. 
Живееш в заблуда и измъчваш се до полуда. Но ето...
Снегът заваля...
Настаня тъма и тъгата ти в миг спря.
Миг на спокойствие, на бездействие, а толкова много неща се случват сега...

Снежинка една докосва те по ръката.
С пареща болка изчезва веднага. 
Поглеждаш вЪВ мрака и питаш се - Това ли е тишината?
Оплита те страстно, омайва те и връхлита те бясно.
Оглеждаш се в нея безмълвно едва.

Снежинките падат, а ти отново зареяна в мисли се чудиш - Защо ми е тишина?

Самотна беше тя.

Самотна скиташе се из света. 
Хора всякакви...хора "някакви".
Тя беше там и винаги ще бъде, с огнени коси и парещи сълзи.

Копнежи всякакви за блянове несъществуващи. 
Копнежи някакви за по-доброто утре.
Живот ли е това или гротескно съществуване? 
Въпрос, отекващ в битието...

Думи празни, изречени в лъжи.
Това сме ние, мижави глупци.
Живеем ден за ден, обляни в ежедневните проблеми и тайничко мечтаем.
А за какво ли? 
И ние самите не знаем...

Тя беше там и винаги ще бъде,
Копнеейки отново да срещне нечий поглед.
Сърце да трепне, 
пламък да запали и в него да гори.
Самотна беше тя...