Поглед

Не, не е любовен този поглед.

И не, не е стихотворение за извисяването на душата в полет.

По - скоро е отваряне на сетивата към разликата между красота и грозота. 

Стремейки се да сме красиви в приготовления впускаме се диви, а всъщност красотата бива измерение на нашето съзнание и опит за сравнение. Сравняваме се с друго змийско същество и казваме си ние "Що е повече от нас?"

Възприятие на сетивата спрямо грозотата. 

Аз обаче виждам друго.

Грозен е цветът на нежелана доброта, грозен е светът на споделена самота. Грозен е гневът ми към съществата, обливащи се с блясъкът на "красота". И мисля си сега, с какво виновни са плоските дъна? 

И може би няма да ме разберете.

Умът изплува в плитчините. 

Но нищо, с блясък ще го заличите, а с думи ще го удушите.

Аз си гледам пък безмълвно.

Погледът говори и гневи се стръвно. Но погледът какво е? - възприятие на сетивата спрямо "красотата".

Дихание

Защо не мога да пиша когато се чувствам добре? 

Думи не идват щом сърцето диша, запленено в ухание и блянове за един по-хубав живот. 

Сърцето диша, а умът ми вее се сред облаци от дим. 

Не вижда път, нито посока, а белите листа са овъглени. 

Стоейки си пред тях и чудейки се от къде да взема думи, мисля си:

За хубаво стихотворение не се чете.  А пише ли се всъщност? 

Освен любовните поеми, които също крият в себе си тъгата от несподелена обич. За радостни моменти чел ли си стихотворение? 

Доказах моЙта теза. 

Сълзи се леят, сърцето плаче, 

а химикалката тегловно по бял лист се влачи. 

Когато сърцето диша, умът замира, унесен в ударите на душата. 

Тогава само словото умира.