Слонът в стаята

Тишина...

Вслушваш се и всъщност иска ти се да крещиш. 

Но крехко е гласчето твое,

плахо и на счупено звучи. 

Въртиш в ума си все една и съща грамофонна плоча.

Звукът напира от всяко кътче да ума ти да излезе.

Иглата му неспирно я върти ли върти,

а в главата ти започва да гърми и буря да трещи. 

Настъпилата лятна буря мигом се превръща в равно пясъчно поле. 

Тишина...

Осеяна с безмълвни писъци на твоята душа. 

Оглеждаш се отново в чуждите очи,

а виждаш само в тях невидим слонът да стои...