Стая

Четири стени, пропити с множеството на човешките съдби.

Една душа, самотна беше тя.

Загледана вЪВ белите стени шептеше тихо. 

Нашепваше поема за скръб и празнота.

Намериш ли в душата си прозорче да влезе светлина и през него ти да се докосваш до среднощната тъма. 

Тъжно е обаче да гледаш живо същество - с очи ти мига, с ръце ти маха, а отвори ли уста - идва белота. 

Скръбен е животът на нямащите слово. Едни са по природа, други пък с урок печален постигнали са самота. 

Боже мой, живот страдален, моля ти се отнеми им змийските езици.

Мимики да гледам на всеобщите критици по-добре от пъчене на знойни и крилати птици. 

Четири стени са, знам, 

Но също крият в себе си безумие и срам.